В началото на 60-те години на 20 век д-р Арън Т. Бек разработва форма на психотерапия,
която първоначално е наречена само Когнитивна терапия. По своята същност тази терапия е
краткосрочна, структурирана, фокусирана към настоящето, насочена към решаване на
проблеми от настоящето и модифициране на дисфункционалното мислене (неточно или
безполезно).
Първоначално А. Бек използвал своята терапия при работа с депресивни пациенти,
откривайки че при всички тях се наблюдават сходни „грешки“ в начина на мислене. По-късно
терапевтичните методи успешно са се адаптирали към по–широк диапазон от разстройства и
проблеми. Тези адаптации са видоизменили фокуса и продължителността на самата терапия,
но основните теоретични принципи са останали непроменени. Според А. Бек хората страдащи
от каквото и да било психиатрично разстройство имат специфичен начин на мислене. Когато
клиентите се научат да оценяват и наблюдават своето мислене успяват да регулират и
своето емоционално състояние и поведение.
Начинът, по който човек възприема дадена ситуация оказва влияние върху начина по който се чувства. В този смисъл не ситуацията сама по себе си оказва влияние върху това, как се чувства човек, а конкретните мисли в дадената ситуация.
Терапията по своята същност е гъвкава и съобразена със състоянието на клиента. Обикновено трае 8 – 10 срещи. Състоянията при които е успешна са тежка депресия, депресия на късната възраст, генерализирано тревожно разстройство, паническо разстройство, агорафобия, социофобия, обсесивно разстройство, разстройства в поведението, злоупотреба с психоактивни вещества, хипохондрия, личностови разстройства, проблеми в двойката и семейните връзки, патологично комарджийство, траур и други.
Схема терапията е интегративен психотерапевтичен подход съчетал в себе си методи и аспекти от други терапевтични подходи, като когнитивно – поведенческата, гещалт и психоаналитичната терапия. Създадена в средата на 80-те години от Джефри Янг за хора с хронични проблеми, които трудно се повлияват от когнитивно – поведенческата терапия, както и за хора с личностови разстройства. Схема терапията се базира на разбирането, че всеки от нас има специфични емоционални потребности. Джефри Янг дефинира ранните маладаптивни схеми като безусловни теми или модели, които се формират в детството в дисфункционалните преживявания с родители или връстници. Развиват се, когато специфични основни потребности на детето, като сигурност, любов, внимание и приемане не са посрещнати адекватно. Корените на схемите могат да бъдат открити освен в негативните преживявания и във вродения темперамент и в средовите влияния. Схемите са съвкупност от спомени, телесни усещания, емоции и когниции. Те са изключително емоционално натоварени. Емоционалният заряд подтиква към определено поведение тогава, когато схемата се активира от събитие в средата. Само по себе си, поведението не е част от схемата. Схемите са групирани в 5 области, които съдържат общо 18 схеми. Областите са: Отхвърляне, Нарушена автономност, Нарушени граници, Ориентираност към другите и Свръхбдителност.
Схема терапията протича в две фази – фаза на оценка и фаза на промяна. Във фазата на оценка терапевтът има за цел да помогне на своя клиент да идентифицира своите схеми, да разбере произхода им в житейския опит и да ги свърже с настоящето и затруднението, което има. Във фазата на промяната терапевта учи клиента да заменя своите дезадаптивни стилове за справяне, чрез различни терапевтични методи. Схемите и дисфункцоналното поведение на човек са трудни за промяна защото са силно емоционално заредени. Освен това хората са склонни да разчитат на вече изградените си схеми, за да разчитат всяка нова информация и събития около себе си. Процес, който е наречен от Жан Пиаже – асимилация. Схемата е нещо като филтър през, който преминава всяка информация. Емоционалната наситеност на схемата води до силни чувства по време на активирането и тоест, когато настъпи ситуация човек реагира спрямо своята схема. Това става по три начина наречени копинг стилове за справяне – първият е реагиране на ситуацията съответно на схемата – предаване, вторият е избягване на стимули, предизвикващи силните усещания тоест човек избягва схемата си и третият път е т.нар. свръхкомпенсация – човек реагира на събития и стимули опозиционно, обратно на своята схема.
Схема терапията е терапия насочена към неудовлетворените емоционални нужди на всеки от нас. Децата също, както и възрастните си имат своите потребности, своите вътрешни идеали, които понякога са в конфликт с външния свят. Те трудно успяват да идентифицират и да обяснят какво се случва. Наша е задачата, като възрастни да се опитаме да ги разберем и да ги накараме да успеят да подредят онези емоции, които водят до деструктивно поведение. Чрез схема терапията и методите, които най – често са игрови и емоционално терапевтични се работи именно за постигане на един баланс и подреденост в емоционалния свят на детето. Схемите и стиловете за справяне с тях се припокриват с тези от Схема терапията за възрастни. Има 5 основни области с 18 схеми, през които детето пречупва своето поведение. Съответно стиловете за справяне със схемата са избягване, предаване или свръхкомпенсиране. Избягването е свързано с поведение, което избягва активиращи схемата стимули и ситуации. Предаването на схемата е реакция съответстваща на нея и свръхкомпенсацията е свързана с поведение обратно на схемата
Схеми:
Мотивационното Интервюиране е разработено за 1ви път от Милър и Ролник във връзка с лечението на хора със зависимости. Много важен аспект в МИ е самия консултант – добрата ангажираност и отношения м/у клиент консултант приемат клиента като експерт в собствения си живот , а консултанта като партньор. Това значително намалява съпртивлението на клиента. В отношенията консултант – клиент има 4 важни елемента:
Клиентът, а не консултанта предоставя аргументите за промяна. Промяната е мотивирана от несъответствието между сегашното поведение и важните лични цели и ценности на човека.
На тази работилница, засегнахме тази част от този принцип – как отношението на
консултантът към клиента влияе върху консултативният процес. Клиентът е главният ресурс
при намирането на отговори и решения. Вярата на човека във възможната промяна е важен
мотиватор. Клиентът, а не консултантът, е отговорен за избирането и изнасянето на
промяната. Ако консултантът вярва във възможностите на човек да се промени, то клиентът
придобива вяра в собствените си сили.
Всички от нашите клиенти изпитват трудности в техния живот, ако това не беше така, те
едва ли биха се виждали с нас. Те също имат не малко силни страни.
Какъв тип силни страни Вашите клиенти внасят в консултативния процес?
Какво те са направили, за да оцелеят или да просперират в различни ситуации?
Основните принципи в теорията за самоутвърждаването, са че хората са силно мотивирани да
поддържат себе-целостта и себе-уважението, един позитивен образ за себе си върху
области, които са важни. Тази мотивация често води до отбранителни отговори,
рационализиране отколкото рационални.
Системата на селфа е гъвкава. Ние компенсираме провалите в една област, увеличавайки
значението на друга. Ние се борим усилено да поддържаме имиджа за себе си като позитивни
хора.
Отбранителните нагласи са адаптивни и естествени. Те намаляват заплахата срещу нашата
положителната самооценка. Хората подценяват застрашаваща информация. Те ни помагат да
оцелеем понякога. Те са маладаптивни, когато промяната е необходима.
Аутизмът е сложно, биологически обусловено разстройство на развитието, причиняващо нарушения във възприятията за света и себе си, комуникацията, социалните контакти, ученето и поведението. Особености в поведението се наблюдават във всяка възраст и във всички аспекти, но при всяка личност са различни. В резултат на своите специфични възприятия реалността на децата с аутизъм не е като тази на децата без тази диагноза. Аутистите живеят в свой вътрешен свят, в който изразяването на емоции става по нетипичен и нехарактерен начин. Общуването и комуникацията също са им трудни. Повече от 50% от аутистите не могат да говорят, а тези които могат, развиват това умение в късна възраст или имат специфична реч. Изпитват големи затруднения в интерпретирането на емоциите и при разбирането на невербалната комуникация. Не разбират езика на тялото, мимиките и интонацията на гласа. Очен контакт е трудно осъществим при тези деца. Абстрактните понятия също остават далеч от тяхното разбиране. Спецификата на възприятията им ги кара да преживяват целия свят – от звуци, докосвания, образи, по съвсем различен начин от другите хора. Много често са свръхчувствителни към силен шум, светлина, миризми. Имат понижено усещане за болка. Промените в какъвто и да било аспект не се приемат с лекота. Всички тези особености, които са в различна степен на изразеност при всяко дете формират специфично поведение. Често това поведение е проблемно, антисоциално понякога опасно.
Това е генетично обусловено невропсихологическо състояние. Най – често се проявява към 6- 7 годишна възраст. Засяга от 3 до 7% от децата. Някои симптоми могат да бъдат забелязани и преди 5 г. Оставено без лечение това разстройство води до задълбочаване в юношеска и зряла възраст, което нарушава личностното развитие и социално състояние на човек. Най – общо симптомите при СДВХ са трудна концентрация, нарушено внимание, раздразнителност, свръхактивност, импулсивност. Симптомите на СДВХ се делят на три групи:
Диагноза не е лесно да се постави, тъй като тези деца лесно минават просто за „трудни, палави, емоционални “. Проблемите идват, когато се детето попадне в социална среда – градина, училище и ако не се реагира навременно затрудненията се увеличават.
Децата, също както и възрастните имат своите кризисни моменти, в които поведението им е по – опозиционно, предизвикателно, провокативно. Често това е предизвикателство и за родителите, и за самото дете, тъй като ако то изразява по неуместен начин своите емоции вероятно се чувства достатъчно объркано и хаотично в преживяванията си. Също както при нас техните родители мисленето определя емоциите.
Синдром на Даун или тризомия 21 е хромозомна аномалия, при която има налична още една хромозома 21. За разлика от повечето тризомии децата с Даун са жизнеспособни. Повечето от тях имат дефицит от различно естество в своята анатомия и около 50 % от тях са с умствена изостаналост и срещат обучителни трудности. Децата със синдром на Даун са най-напред деца, със същите социални, емоционални и образователни нужди като другите деца. Те искат да бъдат включени в света на детството в тяхната общност и да учат и да играят с всички други деца в квартала.
„Един ден майка ми ме попита: „Как се чувстваш със синдром на Даун?” Отговорих: „Чудесно. Чувствам се добре.” След това тя ме попита друг въпрос: „Какво според теб трябва да знаят другите за синдрома на Даун?” Помислих за малко, понеже има много неща, които трябва да се знаят, но първото нещо е, че съм човешко същество, което има същите чувства като всички останали. Но най-важното нещо е, че искам да се отнасят към мен като към всеки друг член на обществото.”(Габриеле Кларк, Австралия)
Хората със синдрома на Даун не трябва да бъдат считани за различни, но да бъдат приемани като хора, които имат допълнителни потребности. Много важно е това послание да бъде подчертано за всички, които работят с деца и възрастни със синдром на Даун. Те имат някои специални нужди, които може да бъдат посрещнати с ефективно здравеопазване и образование, но не по начин, който ги изключва от обикновените учебни и социални възможности, от които се възползват всички останали.